четвъртък, 15 декември 2011 г.

Калин Терзийски: Не е хубав животът без тъга



"Няма нищо по-тъжно от това да се събудиш в коледното утро и да осъзнаеш, че вече не си дете." Е.Бомбек
Спомняте ли си Коледите от детството? Спомняте ли си как покрай всички подаръци, които получавахме, забравяхме какво наистина сме искали и просто бяхме щастливи. Коледите са хубави, когато си дете. Коледата от детството далеч не е това самотно време, случващо се понякога сега. Да преживееш Коледа като дете е като да оставиш шоколадовия бонбон бавно да се топи в устата ти. Уви, когато пораснем Коледата често е най-обикновена хапка от реалността, която засяда на гърлото ни. Причините за тъгата на Коледа вероятно са много, но мисля, че лесно можем да ги обединим в една-единствена дума. Липса. Това е най-ужасната дума на света. Особено на Коледа. Какво би могло да ни липсва? Всичко би могло да ни липсва. Може да ни липсва човекът, с когото да погледаме пламъка на коледната свещ, може да ни липсва порасналото ни дете, което посреща празника в другия край на планетата, може да ни липсват родителите, приятелите, парите, с които да направим атмосферата в дома си наистина коледна... Толкова е лесно да си тъжен. Особено на Коледа. Тъгата е като врабче. Лесно е да го прилъжеш с няколко трохички...
За тъжните Коледи и за вълшебството да ги направим щастливи разговаряме с един от най-успешните съвременни писатели в България-Калин Терзийски.

Кога Коледа е тъжна?

Коледа е тъжна, когато човек очаква повече, а има по-малко.
Има ли трикове срещу депресията, която завладява мнозина по време на празници?

Най-добрият трик е да намалим очакванията си до минимум, та тогава и най-малкото хубаво събитие да ни радва, най-малката светлинка да ни прави щастливи. Затова примерно най-весели са коледите по време на големи изпитания, при хората прекарващи коледата на работното си място - тези, работещи много тежка работа и така нататък - защото там, в тия случаи, най-малкото удобство, близост и светлинка са вече истински празник. Нека се радваме и на най-малкото. А на това - да се радва и на нищожната светлинка - човек се научава.

Как да избягаме от усещането за безполезност, от въпроса "Щом съм сам, какъв е смисълът от мен"?

Човек трябва да е наясно, че така или иначе е сам. Тоест - в раждането си, в главата си, в мислите си, в смъртта си - е сам. И най-истински е, когато е сам. Той е полезен на себе си. Не само на другите. И най-важното. С всеки човек винаги, във всяка секунда, във всеки миг - е Бог. А заедно с Бог човек никога не е самотен. Просто взима Библията и чете. Все пак Коледа е Рождество Христово. Това е най-важното.

Каква е твоята рецепта за живот без тъга, за празници без мрачни и потискащи мисли?
Животът без тъга е като ядене без сол. Не е хубав животът без тъга. Даже и на празниците е хубаво да се потъгува. Но тъгата не е вкиснатост, безнадеждност и празно, глупаво негодувание. Нека си помислим за тези, които са много по-тъжни и по-зле от нас - и да потъгуваме за тях. Стига със самосъжаленията. Ако на празника всеки направи по нещо за тия, които са по-бедни и по-тъжни и нещастни от него - ще усети, че става щастлив.

петък, 2 декември 2011 г.

Д-р Тодор Толев: "Телевизия не гледам от хигиенни съображения"


Било е време, когато психично болните са били считани за обладани от бога или дявола, от добри или лоши неземни сили. В древна Гърция някои философи са допускали, че болестите на психиката са заболявания на главния мозък на човека, но през средните векове тези възгледи били напълно забравени. През Средновековието в Западна Европа психично болните били подлагани на жестоки мъчения от Западната християнска църква (както католическа, така и протестантска), с цел изтръгване на „признания“, че доброволно са се продали на дявола.

Източноправославната църква се отнасяла по-хуманно към психично болните - и тя ги е считала за жертви на дявола, но приемала, че били неволно обсебени. В Западна Европа психично болните били изгаряни живи на кладите, в Източна Европа и по-специално в Русия, били изолирани в манастири и лекувани с молитви. Схващането, че психичните болести са заболявания на мозъка, се утвърдило окончателно във втората половина на XIX век, като особена заслуга за това имат немският учен Вилхелм Гризингер и руският психиатър Сергей Корсаков.

За психичните болести и причините, които отключват сериозните психологически проблеми, разговаряме с директора на Държавната психиатрична болница в гр.Раднево д-р Тодор Толев..

Какъв е броят на пациентите във вашата болница към момента?
Около 350 е броят на пациентите ни, като по-голямата част от тях са мъже. Всъщност както при нас, така и в цял свят пациентите на психиатрични болници са предимно представители на силния пол. Причините за това са много, но, обяснено шеговито, това е така, защото може би мъжете са по-толерантни и по-рядко изпращат жените си в болници.
Защо се случва в психиатрична болница да бъдат лекувани на едно и също място наркомани, алкохолици и психичноболни?
Универсално правило за лечение на зависимости в психиатрична болница няма. В огромната част от психиатричните заведения дори няма сектори за лечение на зависимости. В България има само едно заведение за лечение на зависимости – това в Суходол. Освен това, според наблюдения в тази посока, изолираните заведения, само за наркомани например, не дават по-добри резултати отколкото, ако са смесени. В нашата болница разполагаме с две наркологични отделения за мъже, планираме да открием и едно за жени. В страната няма такова и искаме да сме първи в това отношение.
А къде се лекуват жените със зависимост към наркотици?
Не знам...

Расте ли броят на хората, които страдат от тревожни разстройства и депресии в нашата страна? Кои са основните фактори, от които той се влияе?
Нямаме статистика. А липсата на статистика е поради липсата на регистър. Впечатлението ми е, че броят се увеличава. Причините са ясни и разбираеми. Едната част от заболяванията се дължат на неизвестни засега генетично-биохимични причини, това са така наречените ендогенни болести. Те за голям късмет са малък процент – общо около 8. Това ядро във времето е постоянно, но в рамките на една и съща група болни, броят на постъпванията или на употребата на психиатрична помощ, като че ли се увеличава. Голяма част от психиатричните разстройства, меката периферия на психиатрията, наречена още погранична психиатрия, в която влизат тревожните разстройства, състоянието на стрес и адаптация, те се увеличават.

Какво би могло да отключи сериозните психически разстройства?
Ако знаех отговора, трябва да получа Нобелова награда. В такива случаи обикновено се измъкват с фразата „Причините са с комплексен характер", което е натруфеният начин да кажат "Не знам".

Кои са най-честите диагнози, които поставяте?
Радневската болница се е самоспециализирала предимно за шизофрения, алкохолизъм, и донякъде наркомания и тези са най-честите диагнози.

Има ли пациенти, които действително са успели да излекуват зависимостта си към алкохола?
Има. И това го казвам не, за да хваля заведението, а за да са спокойни близките и самите пациенти. Аз лично познавам доста хора, които са спрели пиенето за постоянно или за дълги периоди от време.

Колко време продължава лечението на зависим към алкохола?
Разумната долна граница според мен е три месеца, но то трябва да бъде в съчетание на престой в болницата и медикаментозно лечение с психотерапия и рехабилитационна програма. Лошото е, че в цялата страна рехабилитацията е изоставаща, а при алкохолиците е от решаващо значение.

Има ли според Вас лица на политическата сцена, които показват симптоми на психологически проблеми като агресия, параноя, мания за величие...
Вече шеста година вестник не съм хванал, а
телевизия не гледам от хигиенни съображения.
Предполагам, че по телевизията има два класа събития – неща, до които мога да стигна по умозрителен път и неща, които в никакъв случай не искам да гледам.

Може ли да бъде приобщен обратно към обществото един социопат?
Може, но много трудно. Парадоксът е, че класическите психични заболявания подлежат на по-лесен контрол предимно медикаментозно, докато при хората с личностно разстройство е много трудно. Личностните разстройства са много трудно податливи за въздействие и това е разпространено клинично мнение.

Има ли начин да си гарантираме, че никога няма да прескочим от другата страна...?
Е, гаранция дава само ДЗИ.

Прочетете цялото интервю тук.

сряда, 9 ноември 2011 г.

Студ

„Това, което не ни убива ни прави по-силни”. Уви, жегата на тази истина не ми е достатъчна. Заплахата от минус осемнайсет градусов студ така ме е бетонирала, че ми е абсолютно невъзможно дори да стана от леглото.

И все пак го правя. И не само това. Правя всички задължителни неща преди да тръгна за работа – правя ги светкавично бързо и задължително светкавично се изстрелвам от къщи.

Винаги закъснявам. Вероятно защото не ми се тръгва.

А не ми се тръгва, защото денят започва. Не защото започва по принцип. А защото винаги започва така, сякаш все едно свършва. Сякаш всичко, през което минавам, е в предсмъртния си час. Сякаш съм в стар москвич – всеки път го моля да запали и всеки път, когато запали, му се моля да не ме изостави и следващия път.

Тъжно е. Но е факт. Живея в умиращо ежедневие. Не сякаш утре няма да има, а сякаш е късмет, че има днес.

Слизам от десетия етаж на стария си блок с 50–годишен стенещ асансьор.

Чакам на полуразрушена спирка с оптимистичната мисъл „ей сега автобусът ще дойде”. Но автобуси няма.

Около мен обаче има поне десетина човека, които правят същото. Повтарят си мантрата „Не може да не дойде, всеки момент ще дойде”. Те пристъпват от крак на крак, поглеждат си часовниците и цъкат с език, защото закъсняват за работа. Дори не си говорят, защото им е толкова ледено и толкова не им се чака, че предпочитат да треперят в мълчанието си, отколкото да псуват в общ разговор.

Жалко.

Защото на мен ми се псува.

На всеки би му се псувало.

Няма автобуси.

Защото е студено.

И шофьорите не могат да ги подкарат.

Но и да ги подкарат – на чист български и типично по български нека попитам – къде ще ни закарат?

В мрачния офис, в който на видно място стои надписът „Плащат ми колкото да не умра, ама и аз ке работа колкото да не заспа”.

Пред кабинета на джипито-икономист, което ще вземе последните ни пари, защото имаме 4 неплатени здравни осигуровки и което ще ни напише рецепта за лекарства, които няма да си купим, защото вече сме си дали парите за прегледа.

На интервю за работа, на което ще ни убеждават какъв успех е, че ще работим нощни смени нон–стоп за 300 лева месечно.

Пред детската градина, в която ще ни помолят да направим дарение – едно килимче за занималнята, иначе за детето ни може и да не се намери място.

Така е. Не ни трябват автобуси. Не ни трябва и да се насилваме да ставаме сутрин от леглото. Нека просто си останем вкъщи.

България умира.

Това ни убива.

Не ни прави по-силни.

вторник, 8 ноември 2011 г.

Jezebel


Jezebel

Когато ми е тъжно, слушам Шаде.
И онази песен, “Jezebel” - за прекрасното развратно момиче без късмет, което обува чорапите и обувките си и тръгва към това, което смята за свое.
Jezebel хитрува, Jezebel покорява, Jezebel не е родена с късмет , но Jezebel продължава.

Jezebel... как звучи тази песен.

Jezebel.
Колко
ми напомня за
България.

Моята ПРЕКРАСНА страна. Jezebel.

С чорапи на бримки
И с къса червена рокля
С високи обувки и
препъваща се към поредния бар.

Прекрасна и горда.
С тъжни очи и още по –тъжна усмивка.

Jezebel.

Тя не е скъпа.
И всеки стига до нея.

Тя пие мартини -
сама , тихо и величествено.

Тя дори не поглежда напред.

Тя чака.
И се страхува.

Кой ще я вземе?
Ще бъде ли нежен?
Дали най-после ще я обичат ?

Ще бъде ли груб?
Jezebel.

Тя и това ще преживее.

Защото тя е Jezebel.




България.
Прекрасна и горда.

Тя не е проститутка.

Тя е малко и мило развратно момиче, което всеки може да има
и което всеки може да изрита.

Тя е Jezebel. България.
Момиче, родено без късмет,
което просто иска някой да го обича.

петък, 28 октомври 2011 г.

Най-прекрасният човек на света


И тази вечер имах повод да се оплаквам.

Спи ми се. Зверски.

Псувах наум.

Чупех чаши наум.

Напусках наум.

А всъщност се усмихвах. Дяволски добре се прикривам. Това е талантът ми. Вероятно единственият ми. Вероятно заради него все още ме държат като барманка в този толкова елитен нощен клуб.

- Портокалов сок- чух да ми казва тих глас.

Дори не вдигнах очи. Беше толкова късно и толкова не навреме, мамка му.

„Пич, ходи си вкъщи”, изстрелях мисълта си към него. Хората трябва да спят в 2 през нощта. Аз трябва да спя.Сервитьорите трябва да спят. Градът не може да заспи, ако над него кръжат мисли на самотници, които просто не могат да спят и разнасят безсъние.

„Що за човекоубиец би поръчал портокалов сок, ако знае, че този портокалов сок ме дели от леглото, за което мечтая часове наред???”

Подадох му сока и му се усмихнах. Дежурно, разбира се. Усмихвайки му се дежурно, го погледнах и от устата ми неволно излезе:

- Бррррр.

А след секунди за замазване и :

- Май стана доста студено...

Изчервих се от ненужните реплики и наведох очи, търсейки дупка, в която да се скрия.

Ще обясня. На бара седеше Кайо. Онзи Кайо, който знам от 10 години. Калин Терзийски. Писателят. Не го познавах лично. Чела съм разказите му. А последното, което чух за него беше, че умира. Чух това преди две години. А сега той стоеще пред мен. Съвсем жив, съвсем здрав - поне видимо. И пиеше сок. В два през нощта. В 2 и 10, ако трябва да сме точни.

Не ме забелязваше.

Можех да го разглеждам.

Ха!

Кайо Терзийски.

Нямаше нищо общо с образа в главата ми. И слава богу. Бях попадала на негови снимки. Но за първи път го виждах наживо и определено бях приятно изненадана.

„Писателите са смахнати”, репликата, подхвърляна от познатите ми беше довела до изкривената ми представа за това как изглеждат мъжете писатели.

Първото, което женският ми поглед регистрира бяха очите на Калин - топли и кафеви –знам, да, това са две напълно еднозначни думи. Просто подчертавам съчетанието.

После регистрирах белега на челото му, той раздвояваше леко впечатлението от външността на Кайо – ако допреди миг ми беше спокойно, на белега се свих. Белезите разказват войни.

Кайо ми изглеждаше смирен. Въпреки че се вижда отдалеч – животът го гореше отвътре.

И, о, да, телефонът му звънна, той стана и тръгна към изхода, за да говори, а аз – за да огледам.

Да, изглеждаше доста добре за писател.

Не много висок, с леко разсеяната осанка на човек, пратил по дяволите всичко земно и пошло.

След минута отново стоеше пред мен.

Изпадах в глупавото състояние на сервитьор, който трябва да налее шампанско на Барак Обама примерно, без да му се разтрепери ръката.

Осъзнах, че треперя, секунди след като вече бях казала:

-Вие сте Калин Терзийски.

Прозвуча като новина. Като откритие.

Той ми се усмихна.

А аз изтърсих:

-Бях убедена, че сте умрял .

Беше абсурдно.

Пред мен стоеше един от любимите ми български писатели. Бях чула, че е затънал в алкохол и наркотици, бяха ме уверили, че не му остава много, че умира, че си отива от този свят.

И аз бях преживяла смъртта му.

Бях тъгувала за него.

Бях научила наизуст разказа му ”Има ли кой да те обича”. И го бях направила все едно изпълнявам ритуал.

Да, бях го погребала.

А сега той стоеше пред мен и ме гледаше обичливо.

Да, обичливо.

Това е думата.

Думата за Кайо е обич.

Само едно гмуркане в погледа му беше достатъчно, за да избягам от усещането за абсурд.

Обич.

Той излъчва обич и изтрива всеки намек за лошо, за глупаво и за абсурдно.

Можех да си стоя и да плача от радост, можех дори му се скарам, че е жив, а аз не знам.

Единственото, което би ми казал е, че съжалява за болката ми.

В 3 вече се бях съвзела. Толкова, че да започна нормален разговор с моя възкръснал Кайо Терзийски.

Бяхме останали съвсем сами. Последният сервитьор си тръгна, спирайки музиката. Преди да излезе, даже се провикна, че отваря прозорец.

Не го отразих.

Моментът.

Моментът беше велик.

Седях на бара.

До любимия си писател

Калин Терзийски.

Пиех

ром, много ром.


А Кайо стоеше пред мен. Кротко и тихо.

Разказваше ми за ада, през който е преминал. Спокойно.

Адът, описван от него звучи като история, която някой ти разказва за лека нощ.

Кайо не може да бъде зловещ. Дори разказвайки страданията си, дори преживявайки ада си, той пак си остава част от рая.

Обичлив и разбиращ.

В 5 сутринта, докато заключвах клуба, се усмихвах на себе си.

Бях се запознала с Калин Терзийски.

Най-прекрасният човек на света.

четвъртък, 4 август 2011 г.

Кастинг за набиране на персонал или изтънчено забавление за богати мъже


Знаете ли какво е Бюро по труда?

Ще се радвам, ако не знаете, това би означавало, че си имате работа, че не търсите работа и че не ви се налага да сменяте работа.

Знаете ли обаче какъв е броят на регистрираните в Бюрата по труда в страната? Цифрите са ненужни. Всички сме наясно, че са много.

Но какви са тези хора, освен че са безработни?

1.Те може би са мързеливи, безотговорни, хора, търсещи лесен начин за прехрана, разчитайки на помощта от държавата.

2. А може би са с по 5 дипломи за висше образование и вечно чакат Големия шанс.

3. Има обаче процент от тях - голям или малък, не мога да кажа, които имат истинска нужда от работа. Трябват им пари, за да хранят и обличат себе си и децата си, за да платят живеенето си в този скъпоструващ като издръжка и евтин като морал свят.

Тези, последните, се хващат за всяка възможност. Препускат от място на място, пишат автобиографии, молби, мотивационни писма, всеки ден с все по-пребита надежда.

Тези, последните, често пълнят шикозни кабинети на самозабравили се мениджъри, отговарят на абсурдни въпроси, чертаят безумни планове. С все по-пребитата надежда да спечелят заветното място.И, воала, понякога това се случва.

Всъщност, ако това се е случило, то бъдете сигурни, че преборилият се за РАБОТА в повечето случаи е точно онази мацка, която е чакала с вас и която ви е смутила с вида си, толкова ви е смутила, че чак сте си помислили колко малък е шансът ви. И с право - тя е с голям бюст и красиви крака... Но не бързайте да завиждате на изкушението в нея. То често не носи щастие. Защо? Ще ви кажа след малко.

И така... Честито, мила моя! Печелиш работата. А сега нека да проследим твоето развитие в кариерата!

Никога не си работила това, за което си наета?

"Спокойно! Ние ще те научим. Не е сложно, ще свикнеш".

Но минават седмица, две, не си доволна от обучението, което са ти провели, все още не си наясно какво точно се иска от теб, притеснена си за бъдещето, притеснена си и от провокиращото поведение на новия шеф, и от леко обърканата атмосфера около теб. Усмихваш се срамежливо и с все по-голяма паника в гласа, се питаш "Къде попаднах?".

Ще ти кажа. Това е една от модерните фирми. Те си приличат по това, че с почти нищожни идеи гонят големи цели, че са управлявани от объркани егоцентрици, погалени от късмета да имат много пари, което пък им дава увереността, че светът е техен. И той наистина е - поне до границите на тяхното обкръжение.

Все още ли искаш тази работа? Да? Нямаш пари да си платиш сметките? Ще търпиш, защото нямаш избор? Тогава бъди силна, сложи още по - изрязано деколте, кръстосай краката, вкарай малко евтин секс в гласа и забрави да мислиш - изпълнявай всяка абсурдна задача, която ти поставят и то стриктно спазвайки неразбираемите указания, които ти спускат.

"Не искам да спя с шефа", това ли чувам да казваш? Всъщност дори и да не спиш, а да правиш нещо неприлично с него, пак няма да си сигурна, че ще останеш на работа.

Защо ли? Защото кастингите за работа в по-големия си процент са удобен и лесен начин на забавление за прохождащи и самовлюбени бизнесмени. В доста случаи те наистина имат нужда от хора, от качествени хора, които обаче не забелязват, защото ги заслепява егото им. Играта на власт с красиви и наивни момичета е като дрога. Назначават на работа като на шега, така и уволняват, така и търсят следващата.

И тъй като вероятно държавата няма правомощия да се намесва в този филм, просто не започвайте да го гледате. Бъдете нащрек и вярвайте в себе си, защото да започнеш работа в никакъв случай не означава да се откажеш от човешките си права, а именно - да се отнасят към теб с уважение, да те обучават с уважение, ако не им пуснеш, да кажат "Няма да настоявам" - пак с уважение, ако не се справиш - пак с уважение да те уволнят.

Защото - за да я има репликата: "В бюрото по труда е пълно с такива, които дават дупе и гащи за твоята работа", сме виновни всички ние.

Нещото

Вратата се тръшна силно.

Нещо голямо приближаваше с тежки стъпки и накъсан дъх.

Обърнах се бавно, но не от страх. 5 години в стоп за цигари са достатъчни, за да разбереш най–важното – бакшиш не се дава за бързина. Бакшиш дават подпийнали чичковци, интелигентни пичове и нафукани мадами, на които им е все едно дали ще им подадеш цигарите за секунда или ще им ги поднасяш с часове.

Погледнах към нещото, което вече беше на глава разстояние от моята. Първото, което регистрирах, беше миризмата. Винаги съм вярвала, че ако искаш да научиш повече за хората, трябва да се съсредоточиш в миризмата им. Ако ти се повдигне, бягай.

Нещото миришеше на лошо, но това е твърде общо казано.

Във въздуха, който вдишвах, имаше всичко - отдавна несменяно бельо, сухо тяло, което страда от липсата на спомен за вода във всичките й форми – като се започне от кубчета лед по умореното чело и се стигне до стандартното женско първобитно подмиване поради липсата на течаща струя вода, най-често пристигаща от душа в банята. Миризмата идваше от зарязал се човек.

Нещото, което миришеше така, изглеждаше по начина, по който миришеше.

Нещото беше жена. Може би на 40. Не беше красива. Не беше и грозна. Беше чисто и просто отблъскваща. Косата й беше някак мъгляво черна, вероятно защото не беше чиста, част от бретона й закриваше дясната вежда и почти влизаше в окото й, останалата част беше запретната назад. Очите й бяха малки и негримирани, не, гримирани са били, защото имаше следи от нанесен черен молив на горните клепачи, но това е станало преди най-малко едно денонощие. Устните й бяха напукани и зачервени, цялото й лице беше неестествено зачервено.

Беше огромна - 100, а и повече килограмова жена и пръхтеше точно до лицето ми.

Поиска си червено вино - от онова оцветеното в пластмасовите бутилки, и цигари без филтър. Плати ги. Върнах й рестото.

Сърцето ми трепереше. И ръцете ми също. Не ме беше страх. Беше ме гнус.

Страхът дойде после, когато нещото седна на стола пред мен.

Нещото отвори кутията с цигари, извади една и я наплюнчи, а после се подсмихна леко.

Беше гнусна за гледане, но не можех да отлепя очите си.

Беше от типа хора, които никога и по никакъв начин не можех да разчета.

Случвало ли ви се е да ви се развали нещо, което страшно обичате – примерно лаптопа ви да зацикли, да не може да го рестартирате, нито да го изключите, да ви иде да го хвърлите през прозореца, да тропате с крак, а накрая даже да се разплачете от безсилие. Ето това е да не можеш да разчетеш някого.

Нещото се раздвижи. Погледна ме и отвори уста:

- Как ме гледаш само! – гласът й беше писклив и обвиняващ. – Гледай ме, ха, ха, ха, гледай ме, гледай ме.

Продължи да хрипти „ха–ха-ха”, а аз започнах сериозно да поглеждам към паник бутона. Но нямаше нужда. Нещото стана и бавно излезе, затръшвайки силно вратата след себе си.

Въздъхнах облекчено.

И се разплаках.

Нещото беше разровило спомените ми по най-мръснишкия начин – с крак, стъпквайки ненужното – безброй защитни боклучета като мантри за сила и недоказани рецепти за успех, и намирайки важното - малка хартиена носна кърпа, попила няколко капки кръв.

Кръв и срам.

Беше един от най-тежките ми пубертетски периоди, когато бягах от къщи, за да ходя по купони, на които мощно се напушвахме и напивахме.

Правехме го сякаш във врата ни бясно дишаше краят на света. При спомена за тази лудост сега настръхвам от завист – тогава всичко беше ново, сега всичко е хиляди пъти преживяно.

Веднъж дядо ме хвана, когато тихичко се изнизвах през прозореца около 10 вечерта. Удари ме яко. Все още го помня. Така ме удари, че горната ми устна се цепна и започна да кърви. Дори не се разплаках. Толкова ме беше срам. Просто взех една кърпа от пакета и се избърсах. Дядо излезе, тряскайки вратата.

На другия ден ме заведе на разходка, ядохме торта и мълчахме.

Покрай кафенето мина госпожата ми по литература, която обожавах.

Беше на около 30 – много красива и много умна. Спря се при нас, поговорихме няколко минути и си тръгна. С дядо продължихме да си мълчим. Мълчаливо тръгнахме и към колата.

Малко преди да се качим, той ме хвана за ръката и ми каза да погледна към тротоара.

На бордюра беше седнала около 40-годишна жена, с бутилка бира в ръка. Пушеше, но сякаш го правеше все едно дишаше.

Гледаше празно и беше ужасна гледка.

Стиснах ръката на дядо, а той ме помилва по лицето и каза:

- Повече никога няма да те ударя, от шамарите няма смисъл, а и после се чувствам като животно. Животът е твой. Ти сама ще решиш каква да станеш – да ти се възхищават или да им се повръща от теб.

Качихме се в колата и се прибрахме.

Спрях да бягам от къщи, не станах отличничка, но бягах от всичко, което криеше потенциална опасност да ме разврати.

Избърсах сълзите си, преглътнах и пак задишах, а след няколко дни изчистих и следите от Нещото в мислите си.

Да, човекът е измислен по безумно умен начин - изхвърля всичко, което му вреди.

Сега Нещото за мен е миризма, от която ми се гади. Това е миризмата на заебалите се хора, на тези, които прецакват всичко, включително и себе си.

Вчера видях некролога на Нещото. Майка ми беше с мен. Каза, че я познава.

- Беше професор по философия. Гениална жена. Но мъжът й я напусна, остана сама. Пропи се. И си замина.

По повод Могилино

Във форума на предаването “Часът на Милен Цветков” един фен нарича децата с умствени увреждания изроди, като обяснява, че употребява тази дума в нейния медицински смисъл. Излишно е да казвам, че полудявам, когато се натъкна на човек, опериран от човечността си.
Убедена съм, че състраданието е най-естественият отговор на страданието.
Когато видя болка, ме заболява корема и първата мисъл, която ми хрумва е да избягам. Предполагам и това е естествено, инстинкт за самосъхранение. Мисля си, че когато избягам или погледна на другата страна, корема ще спре да ме боли и ще забравя какво съм видяла. При някои този фокус се получава. Явно аз просто не съм добър магьосник. Връщам се и подавам ръка. И съм убедена, че така е правилно, така е човешко.Както е и толкова човешко и толкова правилно едно дете да бъде усмихнато, умно, да не крещи и да не е "ИЗРОД - медински казано". Но понякога става така - нещо някъде се обърква. Защо - никой не знае. Но те са тук. Не в Нашия свят. Те са си в техния свят. Кои сме ние, че да си позволяваме да забраняваме настаняването им тук или там ? И какво изобщо означава това "Аз приемам тези деца" или "Аз не ги приемам". Абсурден е самият факт, че тази тема се обсъжда.
Скоро отново четох за дете, отгледано от зверове. И се чудя къде е логиката. Животните нямат разум. Те просто се доверяват на инстинкта си. Не мислят, не преценят, не спорят. Това означава,че състраданието няма нищо общо с разума. Състраданието просто е естествен отговор на болката. Странно е когато този отговор липсва. И ако зависеше от мен, бих направила гето накрая на света, бих плащала цял живот, за да подържам това гето, бих скрила там всички, които не могат да отговорят адекватно на страданието. Та с други думи състраданието не е божествена и свръхестествена дейност, дори животните отглеждат това усещане в себе си.
2008г.
Вчера ме събуди сюреалистичен куриер. Имаше много дълги мустаци и невероятно гъсти вежди. Каза ми "Вече щях да си тръгвам, звъня от 5 минути." Гледах го и честно не разбирах какво ми говори. "Трябва да ми дадате 39.39", "Защо" - попитах. "Толкова струва поръчката ви". Имах нужда от малко време. Поне от минута. Ако успея да се разсъня, сигурно ще разбера защо този смешен чичко ми иска 39.39 . Дадох му парите, той дълго търси стотинки да ми върне, а аз дълго се взирах в мустаците му. Сигурно полага много грижи за тях, такива дълги и засукани мустаци бях виждала само във въображението си, когато като ученичка се опитвах да си представя Крали Марко. "Подпишете тук", подписах. Взех пакета , казах довиждане и затворих вратата.
Първото , което извадих от пакета беше двуезичното издание на поезията на Шекспир. Изкрещях ! Разбира се, сега се сетих. Преди няколко дни поръчах три книги в една онлайн книжарница. Прегръщах Шекспир и скачах от радост, после извадих другата, която искам да прочета от момента, в който чух, че я има. "Ела при мен" на Богдан Русев. Богдан Русев . Ина Григорова. Егоист. Спомен за времето, когато с 5 лева си купувах всичко, от което имах нужда.
Отворих “Ела при мен” в 22 . Заспах в 1. , в 4 се събудих и продължих да чета, сега е 7. Правя си кафе, въпреки че по-будна не съм се чувствала отдавна.
Не мога да избягам от една мисъл. Седнах и я написах.
Тези , които си отиват завинаги, никога не се връщат наистина.
Написах я още веднъж.

Тези , които си отиват завинаги, никога не се връщат наистина.
Знам, че е така.
Убедена съм в това от години, мисля , че от момента, в който за първи път прочетох “Гробище за домашни любимци” на Стивън Кинг.
Всяко лято, а понякога и на коледа се обезглавявам с тази истина. Всеки път, когато някой се прибира. Всеки път, когато телефонът звънне и любим глас извика “Тук съм”. Посрещам. И изпращам. Всеки път си казвам, че този път няма да плача, защото вече съм си изградила имунитет, направила съм си застраховка, изпила съм тройна доза витамини. И всеки път се разболявам.
Те се връщат само , за да изпият кръвта ни, а на нейно място да влеят отровна надежда, че пак може да сме заедно. Че можем да върнем пак онова време, че може пак да не спим, а на сутринта да не ни личи, че може пак да се напиваме до безсмъртие, пак да говорим разпалено за живота, за важните неща, за безсмислените неща, че пак до загуба на съзнание може да спорим, а после изтощени да се прегърнем и да се смеем.
След всяко изпращане изпадам в абстиненция. А всяко тяхно прибиране се случва все по-рядко. Понякога дори успявам да ги забравя. Понякога дори успявам искрено да се забавлявам на партитата, които организират новите ми приятели. Понякога дори успявам да повярвам, че ”животът продължава”.

Поглеждам книгата до себе си. Ако вместо кафе пиех водка, щях да я видя като голямо туптящо сърце. Истинско сърце, което се свива и отпуска и прави туп…туп…туп…туп.
“Ела при мен” на Богдан Русев.
Някой беше казал всичко вместо мен. Някой си беше бил силна доза обезболяващи и беше извървял пътя назад вместо мен, вместо всички , които пораснаха през 90-те, вместо всички, които се сбогуваха с приятелите си през 90-те, вместо всички, които всяко лято, а понякога и на Коледа чакат нечие завръщане.

Не този път

Онази нощ беше красива. И тъжна. Съвършена. Тиха, хладна, дъждовна. Като река между две пустини – измиваща и успокояваща. Съвършена.



“Why worry” – чувам космически мъдрия глас на Марк Нопфлър и се усмихвам. Това са малките награди на живота. Вечер, дъжд, Dire Straits.
Самотна съм. Самотата ми е като онези упорити хронични болести, които те преследват докрай, без пощада, на почивки, но завинаги. Самотата е моят ревматизъм. Стиска ме за гърлото, свива сърцето ми, спира сълзите ми, прави ме дупка – празна, тъмна , студена.
Но понякога е добра. Като онази вечер. Нежно разлиства спомените ми и подрежда мечтите ми. Онази вечер обичах самотата си, дори бях готова да й предложа питие, но телефонът пак направи на пух и прах добрите ми намерения.
Ало , добър вечер – каза ми мъжки глас на развален български.
Добър вечер – отговорих през смях.
Разваленият български вероятно се смути и премина на английски:
Do you speak English?
No, my English is very, very bad. I am sorry!
Можеше и да се пробвам да се разберем, но в крайна сметка затворих.
И веднага съжалих. И започнах игра. Пратих му s m s, попитах го как се казва, от къде има номера ми. И ,о, гръм и мълнии, той ми отговори. Негов колега ( мой почти непознат) избрал номера ми от неговия телефон. Номерът ми останал в паметта и … смс след смс и среща в едно кафене на следващия ден…
You are wonderful ! – каза ми той вместо здравей, вместо аз съм …, вместо всичко друго , което можеше да ми каже.
Лекичко се усмихнах. Можех да кажа благодаря, но той не ми направи комплимент. А диагноза. Говорихме ли ? Или повече се изучавахме ? Не знам. Но след 15 минути вече бяхме в апартамента му, след секунди в леглото му.
I am wonderful. Така се чувствах– прекрасна, единствена, съвършена. Докосваше ме така, сякаш бях скулптура, която е правил с години. Никога не се бях усещала толкова красива.
Изпрати ме с думите : “ Ако не си само сън, ще се видим пак. “
Не, не бях сън. И се видяхме отново. Видяхме се толкова много пъти, че ми се прииска да го виждам постоянно.Правихме всичко.
Но най-вече любов.Правихме любов по най-невероятния начин, всеки път като за последно, всеки път така сякаш друг път няма да има.
Слушахме музика. Не между другото и не като фон, ние просто слушахме музика. Слушахме Павароти, Шуман, Моцарт. Никога не бях ги слушала.Аз слушам рок, слушам хеви, слушам и хаус дори, но класика … Да слушам Шуман в прегръдката на този мъж беше моята нирвана. Нещо напушваше да излезе от гърдите ми, но спираше и се връщаше обратно. Чувствах се неземно.След всяка наша среща се разпадах на хиляди цветни парченца живот. Не вървях, летях, бях в безтегловност, пълна безтегловност.



Танцувахме. Танцувахме. И се смеехме. И пак танцувахме. Пеехме. Пееше той. Аз се смеех .
Разхождахме се. Гонехме се. Криех се , а той ме намираше и ме наказваше с целувки.
Говорихме си. Прекъсвахме се. Забравяхме какво сме искали да кажем и започвахме друго.
Забравих за самотата си, странно, нали. Любовта лекува. Любовта е лекарството, любовта е бинтът, любовта е всичко онова, което знаем , че е , но най-вече онова, което не знаем.

Как така една жена на 28 попада в ръцете на 50 и повече годишен мъж. Защо едно красиво младо тяло копнее за топлината на не дотам привлекателното, вече никак младо, но пък уютно тяло на мъж, когото едва познава. Защо се случва така, че след хиляди години с любим човек не можем да се сближим така, както го правим с един напълно непознат.
Потъвах в очите му. Тези думи винаги са ми били смешни. Колко наивен, колко МЕГА романтичен трябва да си , за да напишеш “Потъвам в очите му”.
Аз наистина потъвам в очите му. Забравям се в обятията му. Изгубвам се в душата му. “Ти си моят рай” ми шепне той, “ моят сън, моята последна любов…” Сълзите ми се стичат по ръката му, която не спира да гали лицето ми.
Няма друго такова усещане като любовта.
“Аз съм женен” – ми каза веднъж, докато прибираше кичур от косата ми на мястото му.
Можех ли да кажа нещо ? Разбира се. Можех да изпадна в истерия и да му кажа много неща. “Разбира се, че си женен “– отговарях му наум, на глас не можех – “колко мъже на 50 не са женени”.
-Дъщеря ми е на твоята възраст, синът ми е на 30 – продължаваше безмилостно да извива ръцете на търпението ми. Аз продължавах да мълча. Едно друго мое аз би се почувствало гнусно в тази ситуация. Можех да съм му дъщеря, така е, да не говорим, че дядо ми почина на неговата възраст. Едно друго мое аз би осъзнало абсурда и би си тръгнало. Едно друго мое аз.Това, с което разполагах в този момент, целуна своя палач и сложи край на откровението.
Престорих се, че нищо не е станало, че нищо не е казал, че сме само двамата, че имаме само бъдеще, че миналото ни няма да ни иска сметка. И се влюбихме още по-силно. Толкова силно се искахме, че ни болеше дори, само когато се разделяхме за часове. Бяхме само двамата. Без въпроси, без претенции и условия, без ревност, без скандали, без празни думи, без лъжи и без обещания. Бяхме само двамата.
Една вечер, много студена, снежна и страшна, докато бързахме да се скрием на топло, телефонът му звънна. Той не отговори. След минути пак започна да звъни, пак не отговори. Погледнах го.
Гледахме се до следващото позвъняване.
Каза ми тихо”Жена ми е “ и започна разговора с нея с най-обикновената думичка на света. Здравей.
Излязох. И дълго се разхождах. Този път Истината, реалността ме плесна здраво, без право на помилване. Той е женен. Факт . В момента говорят по телефона.
Някой някак си беше развалил магията.
Мисля за нея. Опитвам се да си представя как изглежда, как говори, как се смее...
Тя е с него от 30 години. 30 години. Тя се е смяла безброй пъти на шегите му, безброй пъти е плакала на рамото му, целувала е очите му, устните му. Държала е ръкатата му, когато е страдал, правила му е чай, когато е боледувал.Родила му е деца и ги е отгледала. С него. Заедно са станали баба и дядо. Заедно посрещат другото свое време, старостта. Заедно. Той. И тя. Заедно те са цял един живот.
Накъде вървях ? Как стигнах до тук ? Тръгвах към апартамента му и се връщах.
Искам. Не мога.
Някой ден и аз щях да бъда на 50 и повече. Някой ден и аз щях да имам жива история до себе си, мъж, с когото да не мога да преброя нощите си, оргазмите си, спомените си… Мъж, който ще знае всичките ми болежки, мъж, който ще помни колко много ме е страх от тъмното и ще ме води да пишкам, когато се събудя през нощта, мъж, на когото ще казвам “Скъпи, от 20 години ти повтарям да откажеш цигарите”.
Колко прозаично. И колко истинско. Какво ще правя тогава, ако някоя малка пикла се влюби в моя мъж, в моя живот. Ще умра.
Прибрах се вкъщи. Пуснах си Dire Straits.
Вечер е, но не вали.
Плача. Пред очите ми е снимката, която веднъж случайно видях в телефона му. Съпругата му. Без грим, дори без ЗЕЛЕ за усмивка, просто я е щракнал, докато тя се е взирала в нещо.
Моето щастие отново се отлага.
Наливам вино в две чаши . За мен и нея. Самотата ми.

Избори

“Дори когато не избирам, аз все пак избирам” , когато го е казвал вероятно е бил с лула между зъбите. Виждала съм на снимка този мъдрец, Жан-Пол Сартр. Косата му е вчесана (няма по-подходяща дума) толкова перфектно, че не можеш да разбереш къде свършва тя
и къде започва главата му. Гледа леко насмешливо изпод философските си очила и сякаш пита “ Други въпроси ?”


Но да се върна на избора. Много ми е важно да се върна на избора, защото започва нова година и вече ме притиска януари. Единственият месец, който всеки път опира дулото в слепоочието ми и заплашително казва “Сега или никога”. По това януари си прилича единствено с понеделника. Но ако след понеделника в нормалните месеци идва вторник и утехата, че можеш да оставиш важните неща за следващия понеделник, то през този месец – януари – нямаш право на обжалване. Не. Всеки един януарски ден напористо те пита”Кога”, подканя те “Хайде”. И за всичко това сме си виновни ние и онзи черен списък, който правим в края на старата година в миг на желание да бъдем по-добри , по-здрави, по-всякакви от следващата. Въпросният черен списък шокира с абсурди от рода на : “през следващата година ще започна да спортувам редовно по 3 часа поне 4 пъти седмично ! “ или “ през следващата година няма да започвам връзки, за които от самото начало знам , че са обречени на куршум в сърцето още след първата седмица, или “през следващата година ще започна да се храня здравословно, този път наистина”.
Нямам сили да го погледна дори този списък. Но най-хубавото е, че имам избор. Мога да взема това противно листче и да го накъсам на парченца, мога и да го изгоря, а после тържесвено да пръсна прахта му. Но мога и да облека най – топлите си дрехи, да си сложа сандвич в раницата, да я метна на гърба си и да тръгна към своето по-добро аз. Мога да избера всяка една от възможностите, които ми хрумват. Защото имам право на избор. Познавате ли човек, който е осъзнал пълното значение на вълшебно звучащото ИМАМ ПРАВО НА
ИЗБОР ? Сигурно да. А познавате ли такъв, който във всяка една ситуация в живота си се възползва от изконното си човешко право на избор ? Вероятно не. И за да се убедя твърдо в това, затворих Сартр в книгата и отворих реалността.

Тя е пенсионерка. Има безброй оплаквания от краката, от главата, от сърцето, от матрака,
но най-вече от чистача. Всяка сутрин чувам злокобното й виене ”за нищо не става – жалва се тя – само парите ни взема”.


Но да допуснем само за миг, че тази възрастна дама се плясва по челото и казва решително : ”Ще събира всички живУЩИ във входа и ще сложа край на този проблем веднъж завинаги”. След няколко дни чистачът е освободен и на негово място идва добра , спретната лелка, която се залавя съвестно за работа и така най-после нашата мила пенсионерка намира покой, като се освобождава от лапите на поне едно свое бреме –мръсотията. Ако предположим обаче, че в този вход отново идва неподходящ хигиенист, ще стигнем до задънена улица. Стълбите ще са кални и мръсни, а на различни места краката ще се спъват в различни препятствия като торбичка със смет, кофичка от българско кисело мляко, бурканче от лютеница ... Псувните ще зачестят, миризмата ще се усили, а нашата мила пенсионерка ще се поболее.
Драма. Драма. Драма.
Сещам се за две възможности. Едната е след известен период от време този вход да бъде нападнат от плъх-годзила. Другата - всеки да хване по една метличка и да даде своя принос за чистотата на мястото, на което по някаква необяснима случайност живее.
Натъкнах се и на други герои – например на Петър от 302 блок, който всеки понеделник поправя бравата на вратата си, купува нов хладилник, нова микровълнова, нов телевизор, защото всеки уикенд някой разбива и плячкосва апартамента му. Всъщност , ако поне един уикенд хитро се беше скрил някъде , за да види “какво става , мамка му”, щеше да види как далеч по-хитрия му син разпродава покъщината, за да направи голям купон, с който най-после да впечатли надутата Дарина от 5-ия етаж.
Драма.Драма.Драма.
А драмата става още по-кървава, когато ни пореже истината.
Ние сами избираме да съжителстваме с фасове, големи пластмасови бутилки от бира и евтино вино. Ние избираме да вдишваме въздуха от собсвените си боклуци. Ние сами влизаме в задръстванията и оплаквайки се, прекарваме там почти целия си живот. Ние избираме да приемем ежедневието си като присъда, а не като наш личен свободен избор.

А може просто да изберем да се ядосаме ! И то не за да се успокоим с напиване. А да оставим гнева да напие всяка частица от тялото ни . Да се разгневим, но така че да ни кипне кръвта. Да напсуваме мързеливата хигиенистка , да вземем метлата и ..." мамка му и боклуци" да изчистим поне едно наше пространство. Да излезем от колата си, да я оставим там – насред задръстването, да си купим колело и да пеем до работата си. Да набием глупавия си син и да го пратим на строежа, за да разбере как се купува хладилник. Да викаме на дуел всеки, който прецаква спокойствието ни. Да искаме обяснение за всяка лъжа, за всяко забравено обещание.
Можем да изберем да се завием през глава или да се сбием с живота. Можем да бъдем всякакви, можем да направим всичко, защото
имаме
право
на избор.
За добро или зло вярно е и това филофско твърдение “Човек е осъден да бъде свободен”.
А извън философията, литературата и въображението аз съм поставена пред поредната житейска дилема:
Пресни зеленчуци или хамбургер с много кет-чуп и майонеза.