сряда, 9 ноември 2011 г.

Студ

„Това, което не ни убива ни прави по-силни”. Уви, жегата на тази истина не ми е достатъчна. Заплахата от минус осемнайсет градусов студ така ме е бетонирала, че ми е абсолютно невъзможно дори да стана от леглото.

И все пак го правя. И не само това. Правя всички задължителни неща преди да тръгна за работа – правя ги светкавично бързо и задължително светкавично се изстрелвам от къщи.

Винаги закъснявам. Вероятно защото не ми се тръгва.

А не ми се тръгва, защото денят започва. Не защото започва по принцип. А защото винаги започва така, сякаш все едно свършва. Сякаш всичко, през което минавам, е в предсмъртния си час. Сякаш съм в стар москвич – всеки път го моля да запали и всеки път, когато запали, му се моля да не ме изостави и следващия път.

Тъжно е. Но е факт. Живея в умиращо ежедневие. Не сякаш утре няма да има, а сякаш е късмет, че има днес.

Слизам от десетия етаж на стария си блок с 50–годишен стенещ асансьор.

Чакам на полуразрушена спирка с оптимистичната мисъл „ей сега автобусът ще дойде”. Но автобуси няма.

Около мен обаче има поне десетина човека, които правят същото. Повтарят си мантрата „Не може да не дойде, всеки момент ще дойде”. Те пристъпват от крак на крак, поглеждат си часовниците и цъкат с език, защото закъсняват за работа. Дори не си говорят, защото им е толкова ледено и толкова не им се чака, че предпочитат да треперят в мълчанието си, отколкото да псуват в общ разговор.

Жалко.

Защото на мен ми се псува.

На всеки би му се псувало.

Няма автобуси.

Защото е студено.

И шофьорите не могат да ги подкарат.

Но и да ги подкарат – на чист български и типично по български нека попитам – къде ще ни закарат?

В мрачния офис, в който на видно място стои надписът „Плащат ми колкото да не умра, ама и аз ке работа колкото да не заспа”.

Пред кабинета на джипито-икономист, което ще вземе последните ни пари, защото имаме 4 неплатени здравни осигуровки и което ще ни напише рецепта за лекарства, които няма да си купим, защото вече сме си дали парите за прегледа.

На интервю за работа, на което ще ни убеждават какъв успех е, че ще работим нощни смени нон–стоп за 300 лева месечно.

Пред детската градина, в която ще ни помолят да направим дарение – едно килимче за занималнята, иначе за детето ни може и да не се намери място.

Така е. Не ни трябват автобуси. Не ни трябва и да се насилваме да ставаме сутрин от леглото. Нека просто си останем вкъщи.

България умира.

Това ни убива.

Не ни прави по-силни.

вторник, 8 ноември 2011 г.

Jezebel


Jezebel

Когато ми е тъжно, слушам Шаде.
И онази песен, “Jezebel” - за прекрасното развратно момиче без късмет, което обува чорапите и обувките си и тръгва към това, което смята за свое.
Jezebel хитрува, Jezebel покорява, Jezebel не е родена с късмет , но Jezebel продължава.

Jezebel... как звучи тази песен.

Jezebel.
Колко
ми напомня за
България.

Моята ПРЕКРАСНА страна. Jezebel.

С чорапи на бримки
И с къса червена рокля
С високи обувки и
препъваща се към поредния бар.

Прекрасна и горда.
С тъжни очи и още по –тъжна усмивка.

Jezebel.

Тя не е скъпа.
И всеки стига до нея.

Тя пие мартини -
сама , тихо и величествено.

Тя дори не поглежда напред.

Тя чака.
И се страхува.

Кой ще я вземе?
Ще бъде ли нежен?
Дали най-после ще я обичат ?

Ще бъде ли груб?
Jezebel.

Тя и това ще преживее.

Защото тя е Jezebel.




България.
Прекрасна и горда.

Тя не е проститутка.

Тя е малко и мило развратно момиче, което всеки може да има
и което всеки може да изрита.

Тя е Jezebel. България.
Момиче, родено без късмет,
което просто иска някой да го обича.