Вчера ме събуди сюреалистичен куриер. Имаше много дълги мустаци и невероятно гъсти вежди. Каза ми "Вече щях да си тръгвам, звъня от 5 минути." Гледах го и честно не разбирах какво ми говори. "Трябва да ми дадате 39.39", "Защо" - попитах. "Толкова струва поръчката ви". Имах нужда от малко време. Поне от минута. Ако успея да се разсъня, сигурно ще разбера защо този смешен чичко ми иска 39.39 . Дадох му парите, той дълго търси стотинки да ми върне, а аз дълго се взирах в мустаците му. Сигурно полага много грижи за тях, такива дълги и засукани мустаци бях виждала само във въображението си, когато като ученичка се опитвах да си представя Крали Марко. "Подпишете тук", подписах. Взех пакета , казах довиждане и затворих вратата.

Първото , което извадих от пакета беше двуезичното издание на поезията на Шекспир. Изкрещях ! Разбира се, сега се сетих. Преди няколко дни поръчах три книги в една онлайн книжарница. Прегръщах Шекспир и скачах от радост, после извадих другата, която искам да прочета от момента, в който чух, че я има. "Ела при мен" на Богдан Русев. Богдан Русев . Ина Григорова. Егоист. Спомен за времето, когато с 5 лева си купувах всичко, от което имах нужда.
Отворих “Ела при мен” в 22 . Заспах в 1. , в 4 се събудих и продължих да чета, сега е 7. Правя си кафе, въпреки че по-будна не съм се чувствала отдавна.
Не мога да избягам от една мисъл. Седнах и я написах.
Тези , които си отиват завинаги, никога не се връщат наистина.
Написах я още веднъж.

Тези , които си отиват завинаги, никога не се връщат наистина.
Знам, че е така.
Убедена съм в това от години, мисля , че от момента, в който за първи път прочетох “Гробище за домашни любимци” на Стивън Кинг.
Всяко лято, а понякога и на коледа се обезглавявам с тази истина. Всеки път, когато някой се прибира. Всеки път, когато телефонът звънне и любим глас извика “Тук съм”. Посрещам. И изпращам. Всеки път си казвам, че този път няма да плача, защото вече съм си изградила имунитет, направила съм си застраховка, изпила съм тройна доза витамини. И всеки път се разболявам.
Те се връщат само , за да изпият кръвта ни, а на нейно място да влеят отровна надежда, че пак може да сме заедно. Че можем да върнем пак онова време, че може пак да не спим, а на сутринта да не ни личи, че може пак да се напиваме до безсмъртие, пак да говорим разпалено за живота, за важните неща, за безсмислените неща, че пак до загуба на съзнание може да спорим, а после изтощени да се прегърнем и да се смеем.
След всяко изпращане изпадам в абстиненция. А всяко тяхно прибиране се случва все по-рядко. Понякога дори успявам да ги забравя. Понякога дори успявам искрено да се забавлявам на партитата, които организират новите ми приятели. Понякога дори успявам да повярвам, че ”животът продължава”.

Поглеждам книгата до себе си. Ако вместо кафе пиех водка, щях да я видя като голямо туптящо сърце. Истинско сърце, което се свива и отпуска и прави туп…туп…туп…туп.
“Ела при мен” на Богдан Русев.
Някой беше казал всичко вместо мен. Някой си беше бил силна доза обезболяващи и беше извървял пътя назад вместо мен, вместо всички , които пораснаха през 90-те, вместо всички, които се сбогуваха с приятелите си през 90-те, вместо всички, които всяко лято, а понякога и на Коледа чакат нечие завръщане.