четвъртък, 4 август 2011 г.

Нещото

Вратата се тръшна силно.

Нещо голямо приближаваше с тежки стъпки и накъсан дъх.

Обърнах се бавно, но не от страх. 5 години в стоп за цигари са достатъчни, за да разбереш най–важното – бакшиш не се дава за бързина. Бакшиш дават подпийнали чичковци, интелигентни пичове и нафукани мадами, на които им е все едно дали ще им подадеш цигарите за секунда или ще им ги поднасяш с часове.

Погледнах към нещото, което вече беше на глава разстояние от моята. Първото, което регистрирах, беше миризмата. Винаги съм вярвала, че ако искаш да научиш повече за хората, трябва да се съсредоточиш в миризмата им. Ако ти се повдигне, бягай.

Нещото миришеше на лошо, но това е твърде общо казано.

Във въздуха, който вдишвах, имаше всичко - отдавна несменяно бельо, сухо тяло, което страда от липсата на спомен за вода във всичките й форми – като се започне от кубчета лед по умореното чело и се стигне до стандартното женско първобитно подмиване поради липсата на течаща струя вода, най-често пристигаща от душа в банята. Миризмата идваше от зарязал се човек.

Нещото, което миришеше така, изглеждаше по начина, по който миришеше.

Нещото беше жена. Може би на 40. Не беше красива. Не беше и грозна. Беше чисто и просто отблъскваща. Косата й беше някак мъгляво черна, вероятно защото не беше чиста, част от бретона й закриваше дясната вежда и почти влизаше в окото й, останалата част беше запретната назад. Очите й бяха малки и негримирани, не, гримирани са били, защото имаше следи от нанесен черен молив на горните клепачи, но това е станало преди най-малко едно денонощие. Устните й бяха напукани и зачервени, цялото й лице беше неестествено зачервено.

Беше огромна - 100, а и повече килограмова жена и пръхтеше точно до лицето ми.

Поиска си червено вино - от онова оцветеното в пластмасовите бутилки, и цигари без филтър. Плати ги. Върнах й рестото.

Сърцето ми трепереше. И ръцете ми също. Не ме беше страх. Беше ме гнус.

Страхът дойде после, когато нещото седна на стола пред мен.

Нещото отвори кутията с цигари, извади една и я наплюнчи, а после се подсмихна леко.

Беше гнусна за гледане, но не можех да отлепя очите си.

Беше от типа хора, които никога и по никакъв начин не можех да разчета.

Случвало ли ви се е да ви се развали нещо, което страшно обичате – примерно лаптопа ви да зацикли, да не може да го рестартирате, нито да го изключите, да ви иде да го хвърлите през прозореца, да тропате с крак, а накрая даже да се разплачете от безсилие. Ето това е да не можеш да разчетеш някого.

Нещото се раздвижи. Погледна ме и отвори уста:

- Как ме гледаш само! – гласът й беше писклив и обвиняващ. – Гледай ме, ха, ха, ха, гледай ме, гледай ме.

Продължи да хрипти „ха–ха-ха”, а аз започнах сериозно да поглеждам към паник бутона. Но нямаше нужда. Нещото стана и бавно излезе, затръшвайки силно вратата след себе си.

Въздъхнах облекчено.

И се разплаках.

Нещото беше разровило спомените ми по най-мръснишкия начин – с крак, стъпквайки ненужното – безброй защитни боклучета като мантри за сила и недоказани рецепти за успех, и намирайки важното - малка хартиена носна кърпа, попила няколко капки кръв.

Кръв и срам.

Беше един от най-тежките ми пубертетски периоди, когато бягах от къщи, за да ходя по купони, на които мощно се напушвахме и напивахме.

Правехме го сякаш във врата ни бясно дишаше краят на света. При спомена за тази лудост сега настръхвам от завист – тогава всичко беше ново, сега всичко е хиляди пъти преживяно.

Веднъж дядо ме хвана, когато тихичко се изнизвах през прозореца около 10 вечерта. Удари ме яко. Все още го помня. Така ме удари, че горната ми устна се цепна и започна да кърви. Дори не се разплаках. Толкова ме беше срам. Просто взех една кърпа от пакета и се избърсах. Дядо излезе, тряскайки вратата.

На другия ден ме заведе на разходка, ядохме торта и мълчахме.

Покрай кафенето мина госпожата ми по литература, която обожавах.

Беше на около 30 – много красива и много умна. Спря се при нас, поговорихме няколко минути и си тръгна. С дядо продължихме да си мълчим. Мълчаливо тръгнахме и към колата.

Малко преди да се качим, той ме хвана за ръката и ми каза да погледна към тротоара.

На бордюра беше седнала около 40-годишна жена, с бутилка бира в ръка. Пушеше, но сякаш го правеше все едно дишаше.

Гледаше празно и беше ужасна гледка.

Стиснах ръката на дядо, а той ме помилва по лицето и каза:

- Повече никога няма да те ударя, от шамарите няма смисъл, а и после се чувствам като животно. Животът е твой. Ти сама ще решиш каква да станеш – да ти се възхищават или да им се повръща от теб.

Качихме се в колата и се прибрахме.

Спрях да бягам от къщи, не станах отличничка, но бягах от всичко, което криеше потенциална опасност да ме разврати.

Избърсах сълзите си, преглътнах и пак задишах, а след няколко дни изчистих и следите от Нещото в мислите си.

Да, човекът е измислен по безумно умен начин - изхвърля всичко, което му вреди.

Сега Нещото за мен е миризма, от която ми се гади. Това е миризмата на заебалите се хора, на тези, които прецакват всичко, включително и себе си.

Вчера видях некролога на Нещото. Майка ми беше с мен. Каза, че я познава.

- Беше професор по философия. Гениална жена. Но мъжът й я напусна, остана сама. Пропи се. И си замина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар