четвъртък, 4 август 2011 г.

Не този път

Онази нощ беше красива. И тъжна. Съвършена. Тиха, хладна, дъждовна. Като река между две пустини – измиваща и успокояваща. Съвършена.



“Why worry” – чувам космически мъдрия глас на Марк Нопфлър и се усмихвам. Това са малките награди на живота. Вечер, дъжд, Dire Straits.
Самотна съм. Самотата ми е като онези упорити хронични болести, които те преследват докрай, без пощада, на почивки, но завинаги. Самотата е моят ревматизъм. Стиска ме за гърлото, свива сърцето ми, спира сълзите ми, прави ме дупка – празна, тъмна , студена.
Но понякога е добра. Като онази вечер. Нежно разлиства спомените ми и подрежда мечтите ми. Онази вечер обичах самотата си, дори бях готова да й предложа питие, но телефонът пак направи на пух и прах добрите ми намерения.
Ало , добър вечер – каза ми мъжки глас на развален български.
Добър вечер – отговорих през смях.
Разваленият български вероятно се смути и премина на английски:
Do you speak English?
No, my English is very, very bad. I am sorry!
Можеше и да се пробвам да се разберем, но в крайна сметка затворих.
И веднага съжалих. И започнах игра. Пратих му s m s, попитах го как се казва, от къде има номера ми. И ,о, гръм и мълнии, той ми отговори. Негов колега ( мой почти непознат) избрал номера ми от неговия телефон. Номерът ми останал в паметта и … смс след смс и среща в едно кафене на следващия ден…
You are wonderful ! – каза ми той вместо здравей, вместо аз съм …, вместо всичко друго , което можеше да ми каже.
Лекичко се усмихнах. Можех да кажа благодаря, но той не ми направи комплимент. А диагноза. Говорихме ли ? Или повече се изучавахме ? Не знам. Но след 15 минути вече бяхме в апартамента му, след секунди в леглото му.
I am wonderful. Така се чувствах– прекрасна, единствена, съвършена. Докосваше ме така, сякаш бях скулптура, която е правил с години. Никога не се бях усещала толкова красива.
Изпрати ме с думите : “ Ако не си само сън, ще се видим пак. “
Не, не бях сън. И се видяхме отново. Видяхме се толкова много пъти, че ми се прииска да го виждам постоянно.Правихме всичко.
Но най-вече любов.Правихме любов по най-невероятния начин, всеки път като за последно, всеки път така сякаш друг път няма да има.
Слушахме музика. Не между другото и не като фон, ние просто слушахме музика. Слушахме Павароти, Шуман, Моцарт. Никога не бях ги слушала.Аз слушам рок, слушам хеви, слушам и хаус дори, но класика … Да слушам Шуман в прегръдката на този мъж беше моята нирвана. Нещо напушваше да излезе от гърдите ми, но спираше и се връщаше обратно. Чувствах се неземно.След всяка наша среща се разпадах на хиляди цветни парченца живот. Не вървях, летях, бях в безтегловност, пълна безтегловност.



Танцувахме. Танцувахме. И се смеехме. И пак танцувахме. Пеехме. Пееше той. Аз се смеех .
Разхождахме се. Гонехме се. Криех се , а той ме намираше и ме наказваше с целувки.
Говорихме си. Прекъсвахме се. Забравяхме какво сме искали да кажем и започвахме друго.
Забравих за самотата си, странно, нали. Любовта лекува. Любовта е лекарството, любовта е бинтът, любовта е всичко онова, което знаем , че е , но най-вече онова, което не знаем.

Как така една жена на 28 попада в ръцете на 50 и повече годишен мъж. Защо едно красиво младо тяло копнее за топлината на не дотам привлекателното, вече никак младо, но пък уютно тяло на мъж, когото едва познава. Защо се случва така, че след хиляди години с любим човек не можем да се сближим така, както го правим с един напълно непознат.
Потъвах в очите му. Тези думи винаги са ми били смешни. Колко наивен, колко МЕГА романтичен трябва да си , за да напишеш “Потъвам в очите му”.
Аз наистина потъвам в очите му. Забравям се в обятията му. Изгубвам се в душата му. “Ти си моят рай” ми шепне той, “ моят сън, моята последна любов…” Сълзите ми се стичат по ръката му, която не спира да гали лицето ми.
Няма друго такова усещане като любовта.
“Аз съм женен” – ми каза веднъж, докато прибираше кичур от косата ми на мястото му.
Можех ли да кажа нещо ? Разбира се. Можех да изпадна в истерия и да му кажа много неща. “Разбира се, че си женен “– отговарях му наум, на глас не можех – “колко мъже на 50 не са женени”.
-Дъщеря ми е на твоята възраст, синът ми е на 30 – продължаваше безмилостно да извива ръцете на търпението ми. Аз продължавах да мълча. Едно друго мое аз би се почувствало гнусно в тази ситуация. Можех да съм му дъщеря, така е, да не говорим, че дядо ми почина на неговата възраст. Едно друго мое аз би осъзнало абсурда и би си тръгнало. Едно друго мое аз.Това, с което разполагах в този момент, целуна своя палач и сложи край на откровението.
Престорих се, че нищо не е станало, че нищо не е казал, че сме само двамата, че имаме само бъдеще, че миналото ни няма да ни иска сметка. И се влюбихме още по-силно. Толкова силно се искахме, че ни болеше дори, само когато се разделяхме за часове. Бяхме само двамата. Без въпроси, без претенции и условия, без ревност, без скандали, без празни думи, без лъжи и без обещания. Бяхме само двамата.
Една вечер, много студена, снежна и страшна, докато бързахме да се скрием на топло, телефонът му звънна. Той не отговори. След минути пак започна да звъни, пак не отговори. Погледнах го.
Гледахме се до следващото позвъняване.
Каза ми тихо”Жена ми е “ и започна разговора с нея с най-обикновената думичка на света. Здравей.
Излязох. И дълго се разхождах. Този път Истината, реалността ме плесна здраво, без право на помилване. Той е женен. Факт . В момента говорят по телефона.
Някой някак си беше развалил магията.
Мисля за нея. Опитвам се да си представя как изглежда, как говори, как се смее...
Тя е с него от 30 години. 30 години. Тя се е смяла безброй пъти на шегите му, безброй пъти е плакала на рамото му, целувала е очите му, устните му. Държала е ръкатата му, когато е страдал, правила му е чай, когато е боледувал.Родила му е деца и ги е отгледала. С него. Заедно са станали баба и дядо. Заедно посрещат другото свое време, старостта. Заедно. Той. И тя. Заедно те са цял един живот.
Накъде вървях ? Как стигнах до тук ? Тръгвах към апартамента му и се връщах.
Искам. Не мога.
Някой ден и аз щях да бъда на 50 и повече. Някой ден и аз щях да имам жива история до себе си, мъж, с когото да не мога да преброя нощите си, оргазмите си, спомените си… Мъж, който ще знае всичките ми болежки, мъж, който ще помни колко много ме е страх от тъмното и ще ме води да пишкам, когато се събудя през нощта, мъж, на когото ще казвам “Скъпи, от 20 години ти повтарям да откажеш цигарите”.
Колко прозаично. И колко истинско. Какво ще правя тогава, ако някоя малка пикла се влюби в моя мъж, в моя живот. Ще умра.
Прибрах се вкъщи. Пуснах си Dire Straits.
Вечер е, но не вали.
Плача. Пред очите ми е снимката, която веднъж случайно видях в телефона му. Съпругата му. Без грим, дори без ЗЕЛЕ за усмивка, просто я е щракнал, докато тя се е взирала в нещо.
Моето щастие отново се отлага.
Наливам вино в две чаши . За мен и нея. Самотата ми.

Няма коментари:

Публикуване на коментар