сряда, 9 октомври 2013 г.

7 причини да не започнеш романа "Моята първа изневяра"



Гледа те така изпиващо, че още отсега ти идва да крещиш... Говори толкова завладяващо, че поглъщаш всяка негова дума и се молиш за още. Вече можеш да си представиш детайлно какво ще последва след твоето „Да”. Представяш си и ръцете му по теб,  и устните му по твоите, и всякакъв вид спиращи дъха движения. Знам. Трепериш при престъпната мисъл да имаш този мъж... Но още по-силно ти действа  колебанието. То те нарязва, разпилява, разплаква и унищожава. Права си. Убиват ни не трагичните решения. Убива ни колебанието. Ако не беше то, отдавна да бе изстреляла фаталния „Да”- куршум. Затова, докато все още се колебаеш, прибери стрелите и куршумите, плесни два шамара на Купидон, за да млъкне, и ме чуй. Този пич може и да те подкосява, но това е твърде малко, за да ти плати последствията. Просто го паркирай на гарата да изчака следващия влак, защото ти, приятелко, си имаш твоя, и аз ще ти дам 7 причини да се качиш отново на него.

Тръпката, ооо, да тръпката – но е само тръпка...
Безспорно е  -  всяка връзка си има и небето, и земята. И още по-категорично безспорно е – тъжно е да си долу, да не се вълнуваш, да не трепериш, очаквайки любимия си. Нищо незабравимо не би се случило след прибирането му, нали? Вечеря, тв и безспоменно заспиване. Господи! Сравняваш битието с мечтата си и се чувстваш премазана от лошия късмет.  Обръщаш гръб на човека до теб и се потапяш в морето от фантазии за Него, Другия. И как да не го правиш? Той те подлудява – и с погледа си, в който си НАЙ, и с държанието си на щастливец, че те е срещнал, и с желанието си – влудяващото му, безгранично и нажежаващо желание. Разбирам те. А и как да не те? И аз съм жена. И моята кръв е жадна за запалване, за тръпка и за загуба на реалност... Но и ти, и аз знаем, че ако прескочим няколко глави, ще видим, че времето на този романс безвременно е изтекъл, че вселената отново се е подредила постарому, че каретата отново е тиква, принцът си е тръгнал, оставяйки ни коня си, с който ние в галоп се прибираме при половинката си – изживели най-разбиващата тръпка и с натежала съвест... Да прескочим тази драма, а? Заради тръпката, оо, тръпката, не си заслужава. Ние сме жени и знаем, че за нас в пъти по-ценна от тръпката е

Любовта...
Тя няма как лесно да ти мине, особено ако си  обвързана от дълго. За разлика от тръпката, която минава като грип, любовта е като белег, траен белег от шарка, варицела вероятно, който си стои там, до окото ти и не се помръдва, дразни те понякога, често го забравяш, но си е твой. Няма как да подминеш любовта, да я излекуваш, да я забравиш или да я скриеш в някой шкаф. Тя е там – в крака му, метнат през нощта върху теб, в съненото кафе, което ти подава сутрин, в краткото „Прибирам се, мило“ вечер. Би ли заменила това за устни, които не те познават или за сърце, в което си нова и за малко? Би ли си причинила този

Гръм в рая?
Това, което ни отличава по ненадминат начин от животните, е разумът. Онази, често в миниатюрни размери, машинка, която не спира да работи, задава ни въпроси, на които без желание отговоряме и която до голяма степен е виновна  за стабилността в емоционалния ни женски свят. Та, няколко разумни въпроса от този адрес: „Готова ли си заради едно увлечение, да си прецакаш Рая“, „Забрави ли колко е трудно да намериш някой, с който да ти е не просто ок, а който да ти залепне?“ и  Ще можеш ли след този безпаметен момент на поглед встрани, отново да се уважаваш?“

Самоуважението
Да, неизбежно е, истината е като наместване на счупена ръка - просто съм длъжна да ти припомня пътите, в които си му казвала, че е Той и че искаш само Него..., да ти припомня вашата песен, вашият филм, вашето време вечер, вашите танци и влюбени погледи. Спомняш ли си колко време ти отне, за да го накараш да ти повярва, че е единствен за теб? И сега, след като си спомни всичко това, ще можеш ли да си представиш и как ще мислиш за себе си после, след моментите с Другия? Но да предположим, че мине време, а с него се върне и достойнството ти, съжалила си за бягството и си получила прошка от партньора си, сега е моментът да помислиш и за това, че

Доверието е  стъкло, че няма нищо по-чупливо от идеалното, а до изневярата,  въпреки неизменния за всяка връзка дим, всичко е било съвършено. И повярвай ми, няма човек на този свят, който иска и е способен да лепи парчета, винаги остава едно незалепено - малко, режещо и болящо стъкълце, което не му позволява да забрави. Предателството ще тежи във въздуха докато си свърши работата, като във филм на ужасите, в който мацката все попада на изписани с кръв огледала. Не допускай това. Просто

Не си разваляй приказката.
Всички живеем за нея, нали? Прекарваме години наред в търсене на идеалния, ослепяваме от щастие, когато го срещнем - дотолкова, че дори спираме да го виждаме, а в пристъп на безумие си мислим, че някой друг би ни дал повече, отколкото имаме, че някой друг би ни обичал повече, че някой друг би подредил обърканото ни от желания всекидневие, че някой друг би разбил скуката в живота ни на пух и прах, неосъзнавайки че скуката е в самите нас. За всички тези заблуди понякога плащаме твърде скъпо, с цената на собствената си приказка. И 


Не вярвай на лъжите, че животът е кратък и трябва да го живеем на мах, без угризения на съвестта, без фалшиви и красиви празнословия за предаността и лоялността. Все някога се изправяме срещу тях, за да разберем, че няма нищо по-ценно от това да можем да гледаме някого в очите - открито и без страх. Това е толкова изтъркано от употреба, че чак ти се иска да си купиш нови думи, но няма откъде, това е истината - тръпката е момент, тривиалните неща траят доста по-дълго...

2 коментара:

  1. Те тези романи започват от страница 33 винаги, преди това има кратка прелюдия /щастлива/ и дълъг и скучен увод, който плавно прелива в "Имало едно време..." на страница 33.

    ОтговорИзтриване
  2. В рая ще срещнеш и тези, които изневеряват ...

    ОтговорИзтриване