петък, 28 октомври 2011 г.

Най-прекрасният човек на света


И тази вечер имах повод да се оплаквам.

Спи ми се. Зверски.

Псувах наум.

Чупех чаши наум.

Напусках наум.

А всъщност се усмихвах. Дяволски добре се прикривам. Това е талантът ми. Вероятно единственият ми. Вероятно заради него все още ме държат като барманка в този толкова елитен нощен клуб.

- Портокалов сок- чух да ми казва тих глас.

Дори не вдигнах очи. Беше толкова късно и толкова не навреме, мамка му.

„Пич, ходи си вкъщи”, изстрелях мисълта си към него. Хората трябва да спят в 2 през нощта. Аз трябва да спя.Сервитьорите трябва да спят. Градът не може да заспи, ако над него кръжат мисли на самотници, които просто не могат да спят и разнасят безсъние.

„Що за човекоубиец би поръчал портокалов сок, ако знае, че този портокалов сок ме дели от леглото, за което мечтая часове наред???”

Подадох му сока и му се усмихнах. Дежурно, разбира се. Усмихвайки му се дежурно, го погледнах и от устата ми неволно излезе:

- Бррррр.

А след секунди за замазване и :

- Май стана доста студено...

Изчервих се от ненужните реплики и наведох очи, търсейки дупка, в която да се скрия.

Ще обясня. На бара седеше Кайо. Онзи Кайо, който знам от 10 години. Калин Терзийски. Писателят. Не го познавах лично. Чела съм разказите му. А последното, което чух за него беше, че умира. Чух това преди две години. А сега той стоеще пред мен. Съвсем жив, съвсем здрав - поне видимо. И пиеше сок. В два през нощта. В 2 и 10, ако трябва да сме точни.

Не ме забелязваше.

Можех да го разглеждам.

Ха!

Кайо Терзийски.

Нямаше нищо общо с образа в главата ми. И слава богу. Бях попадала на негови снимки. Но за първи път го виждах наживо и определено бях приятно изненадана.

„Писателите са смахнати”, репликата, подхвърляна от познатите ми беше довела до изкривената ми представа за това как изглеждат мъжете писатели.

Първото, което женският ми поглед регистрира бяха очите на Калин - топли и кафеви –знам, да, това са две напълно еднозначни думи. Просто подчертавам съчетанието.

После регистрирах белега на челото му, той раздвояваше леко впечатлението от външността на Кайо – ако допреди миг ми беше спокойно, на белега се свих. Белезите разказват войни.

Кайо ми изглеждаше смирен. Въпреки че се вижда отдалеч – животът го гореше отвътре.

И, о, да, телефонът му звънна, той стана и тръгна към изхода, за да говори, а аз – за да огледам.

Да, изглеждаше доста добре за писател.

Не много висок, с леко разсеяната осанка на човек, пратил по дяволите всичко земно и пошло.

След минута отново стоеше пред мен.

Изпадах в глупавото състояние на сервитьор, който трябва да налее шампанско на Барак Обама примерно, без да му се разтрепери ръката.

Осъзнах, че треперя, секунди след като вече бях казала:

-Вие сте Калин Терзийски.

Прозвуча като новина. Като откритие.

Той ми се усмихна.

А аз изтърсих:

-Бях убедена, че сте умрял .

Беше абсурдно.

Пред мен стоеше един от любимите ми български писатели. Бях чула, че е затънал в алкохол и наркотици, бяха ме уверили, че не му остава много, че умира, че си отива от този свят.

И аз бях преживяла смъртта му.

Бях тъгувала за него.

Бях научила наизуст разказа му ”Има ли кой да те обича”. И го бях направила все едно изпълнявам ритуал.

Да, бях го погребала.

А сега той стоеше пред мен и ме гледаше обичливо.

Да, обичливо.

Това е думата.

Думата за Кайо е обич.

Само едно гмуркане в погледа му беше достатъчно, за да избягам от усещането за абсурд.

Обич.

Той излъчва обич и изтрива всеки намек за лошо, за глупаво и за абсурдно.

Можех да си стоя и да плача от радост, можех дори му се скарам, че е жив, а аз не знам.

Единственото, което би ми казал е, че съжалява за болката ми.

В 3 вече се бях съвзела. Толкова, че да започна нормален разговор с моя възкръснал Кайо Терзийски.

Бяхме останали съвсем сами. Последният сервитьор си тръгна, спирайки музиката. Преди да излезе, даже се провикна, че отваря прозорец.

Не го отразих.

Моментът.

Моментът беше велик.

Седях на бара.

До любимия си писател

Калин Терзийски.

Пиех

ром, много ром.


А Кайо стоеше пред мен. Кротко и тихо.

Разказваше ми за ада, през който е преминал. Спокойно.

Адът, описван от него звучи като история, която някой ти разказва за лека нощ.

Кайо не може да бъде зловещ. Дори разказвайки страданията си, дори преживявайки ада си, той пак си остава част от рая.

Обичлив и разбиращ.

В 5 сутринта, докато заключвах клуба, се усмихвах на себе си.

Бях се запознала с Калин Терзийски.

Най-прекрасният човек на света.

Няма коментари:

Публикуване на коментар